Когато вече няма да ме има…

Когато вече няма да ме има…

Когато вече няма да ме има…

Когато вече няма да ме има…

Ще дойде ден, мои деца…

Ще отключите вратата на дома ни, но няма да ви посрещна.

Ще влезете, но няма да чуете гласа ми.

Ще потърсите топлината ми, но ще ви прегърне само тишината.

Ще седнете на мястото, където някога съм седял.

Ще прокарате ръка по масата, по стената,

сякаш допирате спомена за мен.

Ще затворите очи и ще ме чуете –

не със ушите си, а със сърцето.

Ще поискате да върнете времето,

още веднъж да ме прегърнете,

още веднъж да кажете „обичам те“…

но времето никога не връща.

Ще се връщате тук, но не заради дома,

а заради частицата от мен,

която ще живее във вас завинаги.

И когато дъждът заплаче по стъклата,

когато слънцето се прокрадне през прозореца

и сянката ви се слее с моята…

тогава ще разберете.

Аз не съм изчезнал.

Аз съм в смеха ви, в сълзите ви,

в шепота на спомените.

Аз винаги ще бъда с вас.

❤️ Обичам ви.

👤 Вашият баща.

Автор: Тони Ангелчовски

11.03.2025